Удавена селска черква изплува в язовир „Огоста”

Заради липсата на дъждове от водите на язовир „Огоста” край Монтана изникнаха призрачни постройки. Водоемът е строен през 1968 г. Оттогава само през 2008 г. се показа част от църквата на потопеното село Живовци. Сега тя е изцяло на брега, а нивото на водата е спаднало с повече от 6 метра.

Легендата разказва, че десетина години преди Освобождението в Живовци дошъл старец, който се славел с пророчествата си. Селяните го приютили, грижели се за него, а той по цял ден стоял на мегдана и гледал Балкана. Часове преди да издъхне, странникът изрекъл „Помнете ми думата, това село няма да го бъде. Вода ще го носи пет пъти и петата ще го погуби”.

Няколко пъти река Огоста излизала от коритото си и заливала нивята и къщите на хората в двете села, но споменът за тях бил окончателно заличен след построяването на язовир Огоста”.

Как е изглеждало родното място на Радичков - село Калиманица, вече можем да научим само от произведенията на великия майстор на словото. А за мястото на Живовци все още се знае, тъй като извън водите на язовира стърчи част от православния храм на потъналото село.

Днес хората, които някога са живели в Живовци, си спомнят как през 1967 година дошли от окръжния народен съвет и започнали изселването. Всеки сам разрушавал дома си и пренасял тухлите на гола поляна в града, където трябвало да гради отново. На църквата и училището никой не посегнал и сега от школото стърчат само основите, а от обявения за паметник на културата православен храм са останали жалки руини. Хората дори не си спомнят имената на църквата и училището. Всичко за храма знаел единственият неизселил се жител на Живовци, 80-годишният бай Любен, който през 1999 година се удавил в язовира. Дядо Любен сам скочил в голямата вода от брега край църквата, където овчари открили каскета му, разказват хората.

Въпреки че църквата е заличена от регистъра на недвижимите паметници на културата, учените продължават да се интересуват от нея, разказва директорката на историческия музей Уляна Даракчийска. Оказа се, че само в музея знаят и името на храма – „Свето Възнесение“. Църквата е строена по време на Възраждането – през 1866 година от майстор Лило, съградил и Лопушанския манастир, сочат регистрите.

В началото на 70-те години е обявена за паметник на културата от епохата на Възраждането. Архитектурата й носи характерните особености на Северозападната българска строителна школа. Особено ценна, според историците, е уникалната каменна пластика на храма, описана за първи път през 50-те години от Асен Василиев. Релефите на арката, изобразяващи човешки фигури и лица, също са особено ценен извор за историята, твърдят музейните работници.

До 1993 година обаче потъващата църква остава обект единствено на иманярските набези. Местните хора разказват, че изпод една от плочите на входа иманяри извадили близо 5 килограма злато. Не са малко и историците, проучвали храма „Свето Възнесение“.

4 години след началото на демократичните промени у нас създаденият в Монтана комитет за спасяване на историческите паметници „Васил Левски“ прокарва идеята уникалният възрожденски храм да се демонтира, сградата му да се пренесе в града и да започне реставрацията му. Спасителната операция обаче щяла да струва много пари и идеята на комитета останала глас в пустиня. През 1995 година, простили се вече със смелите желания да пренесат храма, историците от музея настояват общината да им отпусне наведнъж парите по бюджета, за да демонтират и спасят поне каменната пластика и иконостаса. 35 000 лева са били нужни тогава за делото. Но за съжаление, и тази инициатива потъва в небитието.

През лятото живовската църква „Свето Възнесение“ служи за обор. Вечер овчарите прибират под куполите на храма стадата си. От релефите на арката няма и спомен, не се знае къде са иконите, а прораслите дървета рушат безмилостно покрива. Стърчащият на купола православен кръст като че ли безмилостно обвинява и напомня за потъналите под водите на язовира домове и спомени. Вероятно това безмълвно обвинение и гробовно мълчание на поругания храм води към потъналото село творците.

Романът „Рифовете на далечните звезди“ на родения и израсъл в потъналото село наш писател Иван Давидков разказва повече за изчезналите 350 къщи от всеки исторически документ. Тук е сниман вечният български филм по произведението на Йордан Радичков „Горещо пладне“. На живовската църква е посветен и документалният филм на журналиста Пламен Керанов „Бряг номер 13“, който е донесъл на авторите си не една награда от международни фестивали.

Вестник Конкурент

Прочети още за , ,

НаСеверозапад.Ком

След като прочете тази статия значи северозападът ти е интересен. Сподели и ти нещо за него във форума ни.

0 коментара

Напиши коментар