Да зърнеш Козлодуй…

Научавам, че на следващия ден, в 7:45, малък бус с журналисти ще потегли, за да ни откара на посещение в АЕЦ „Козлодуй”. В този момент звъни мобилният, женски глас се представя, че е от ПР отдела на АЕЦ-а и има промяна в програмата. Бусът ще тръгне от София в 10 ч. Веднага получавам второ обаждане, този път от пресцентъра на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма (МИЕТ), които ми съобщават същото. Поглеждам часа – малко след 21 ч. Тези хора още ли работят?! Тогава телефонът зазвънява трети път и от редакцията ми казват, че преди малко от АЕЦ-а са се обадили, че часът на тръгване е променен. Очевидно организацията е на ниво и заспивам спокоен.

На другата сутрин на паркинга пред Националния стадион чака сребрист бус с врачанска регистрация. Тръгваме. Вали мокър сняг. На най-тясната отсечка на шосето, край Мездра, положението става сериозно. Пътят е плътно покрит със сняг и изглежда опасен. Шофьо­рът обаче атакува смело и дори не намалява скоростта. Очевидно е професионалист и е дошъл да ни вземе от София, а после да ни върне обратно. По-късно човекът ми обясни, че колата е добра, а в момента, понеже е натоварена с хора, е достатъчно тежка, за да няма проблеми по трасето. Заради тежките зимни условия стигаме за около 2 часа и 45 минути.

На КПП-то на централата униформени полицаи ни събират документите за проверка и като виждат големия ми апарат, ми казват да не снимам нищо, докато не се получи разрешение от началника на охраната. Щраквам само символа на ядрената енергетика с надписа „АЕЦ Козлодуй” и таблото с нивото на радиация около нас. Учудвам се, че сме пред изорано поле. Докато пътувахме насам, ми направи впечатление, че километри преди централата има основно ниви. Повечето бяха изорани и някои явно засети, а останалите – готови за пролетната сеитба. За 43 години от съществуването на АЕЦ-а хората продължават да сеят и да се изхранват от полетата наоколо.

Проверката минава и продължаваме през няколко километра гора. Виждам място с пейки и маси – явно за почивка на служителите през топлите сезони. Накрая се озоваваме пред огромен паркинг, пълен с частни автомобили и автобуси. По-късно ще ми обяснят, че в централата работят около 4000 души, като част от тях идват на работа с личните си автомобили, а тези от по-отдалеч ги карат със служебни рейсове. От паркинга се виждат само 2-3 сгради в соцстил, все пак строени през 70-те години на миналия век, но явно никоя от тях не е производствена. Завиваме вдясно и спираме пред една, на която пише „Учебен център”. Посрещат ни и ни завеждат в зала със стъклен матов покрив, което намирам за крайно добро интериорно решение, защото въпреки силния снеговалеж влиза много светлина и всичко изглежда приветливо.

Независимо от журналистическото ни любопитство домакините от АЕЦ отказаха да ни покажат поне малко от централата. Общо 6 часа се возихме по пътищата на страната, за да видим в Учебния център на АЕЦ само един макет на реактор и турбина с електрогенератор, но централата е стратегически обект и правилата тук не са за простосмъртни.

Разрешават ми да снимам портала, зад който са спрените четири блока и административната сграда, която е вляво от него. За целта ме придружава служител от охраната. Той стриктно следи какво снимам. Не ми позволява да снимам дори и огромния паркинг – пак поради причини за сигурност. Обяснява, че имат строги правилници и няма как да ги нарушаваме. Няма как да не се съглася.

Влизаме и в залата за симулации на Учебния център на централа – точно копие на командната зала на двата работещи реактора – пети и шести. Големи компютри и табла с бутони и ключета, а зад тях седят диспечери, които се обучават. На голям екран на една от стените започват да мигат цифрите 15 765 105. Това са мегаватите, които АЕЦ произведе към 15 ч на 20 декември, с което мина рекорда си от 2008 г. и продължи напред.

Малко след това министър Трайчо Трайков ще обясни, че експертите от МИЕТ изчислили, че с енергията, произведена от АЕЦ-а за 2011 г., може да се покрият нуждите от ток на населението от цялата земна суша за около 7-8 минути. Така че каквото и да говорим, атомната ни електроцентрала си остава основен стълб на енергетиката.
Част от посещението включваше и презентация на директора на отдел „Безопасност и качество”. Той съобщи интересния факт, че за последните 13 години е имало само две непланирани сработвания на аварийната защита на централата. Това е второто подобно постижение в света, с което ядреното ни предприятие се гордее.

През 2011 г. радиоактивните изхвърляния от АЕЦ „Козлодуй” били същите, както за последните 5 години – пренебрежимо ниските 0,1% от определените контролни нива в света – продължава той и накрая обяснява, че проведените през тази година стрес тестове са показали, че АЕЦ е устойчива на естествени природни влияния и други видове аварии, но въпреки това работата за подобряване на тези показатели продължава. Ниските нива на радиация се виждаха и на двете табла – на КПП-то и на портала на спрените блокове.

Прибирането мина отново сигурно и спокойно. Минаваме покрай Враца и през запотения прозорец на буса виждам огромен завод на фона на прословутия Врачански балкан. Колега ми обяснява, че това трябва да е „Химко”, който от години е в агония…
На следващия ден вечерта се виждам с колеги журналисти и пиари и им разказвам за случая със забраната за снимки и отказа да ни разходят из други места на АЕЦ-а.

Един от тях казва, че е имал възможността да посети лично всеки реактор и всяка контролна зала. Тъкмо се зачудвам откъде е имал подобен достъп и той ми обяснява, че преди години е бил ПР на Агенцията за ядрено регулиране. Да види всичко, явно е било част от работата му, но и той не е могъл да снима и да изнесе снимки. Минаваме на друга тема…

В редакцията на „Строител”, като чува историята ми, ветеранът Жоро Сотиров се развълнува, защото лично е имал възможността да бъде няколко пъти на площадката на АЕЦ и ми разказа следното: „Като млад репортер на националната телевизия заснех репортаж на 14 октомври 1969 г., когато беше извършена първата копка на площадката. Грандиозна гледка! Тежки строителни машини на фарове, по команда навлязоха в още неожънатите ниви край Козлодуй.

Усещането беше като в един от емблематичните съветски филми за Втората световна война, където танковите войски на маршал Баграмян, също на фарове, щурмуваха частите на Вермахта за победата при Курската дъга. А за отбелязване на 20-годишнината на АЕЦ бях сценарист на документалния филм на БНТ. Домакините бяха изключително любезни. Разведоха ни навсякъде. Първото впечатление от влизането в турбинната зала беше усещане за аптека. Невероятна чистота. Светло, просторно и прекрасно посвоему. А влизането при операторите в командната зала на четвърти блок беше повод да се запознаем с едни високоинтелигентни, образовани хора, който държаха в ръцете си, разбирай в главите си, енергийната съдба на страната. Колко години вече!…”

Понеже не всеки ден ми се случва да вляза в може би най-охранявания обект на страната, качвам една от „разрешените” снимки на портала на старото предприятие, на която се вижда символът на ядрената енергия с думите „Първа атомна” във Facebook-а си. Снимката предизвиква интерес и с обяснението ми за силния контрол върху възможността за снимане. Повечето хора се втурват да ми обясняват, че това значи, че охраната в АЕЦ-а си върши добре работата. Приятел англичанин, явно разпознал емблемата, пита: „Тази снимка нещо за ядрена енергия ли е?” Отговарям му положително и му обяснявам случая. Той отговаря: „Well it is understandable that there is tight security around the place. There are a lot of nutters in this world ready to do unthinkable things.” – „Да, разбираемо е да има толкова затегната сигурност около това място. На тази свят има много откачалки, готови да направят немислими неща.”

Та това беше моят различен предновогодишен поглед към АЕЦ-а… Отчитам и голямото му значение за поминъка в този край на страната, който някои зевзеци наричат Северозападнала България. Припомням си, че няколко приятели от Козлодуй, с които разговарях, твърдяха, че ако не е централата, няма да има смислен живот в региона, че хората, работещи в АЕЦ-а, получават добри заплати и са доволни от живота си. Какво повече?

Автор Асен Начев
Вестник Строител

Прочети още за ,

НаСеверозапад.Ком

След като прочете тази статия значи северозападът ти е интересен. Сподели и ти нещо за него във форума ни.

0 коментара

Напиши коментар