Иван Вазов и северозапада

Когато човек дойде в потъналия в омайни природни красоти и осенен със загадъчни легенди и с толкова богата история Черепишки манастир, ахва от възхищение и възторг. Над сияйните висини на белите страховити скали и шумящия Искър разбира, че безсмъртният и велик син на България Иван Вазов е свързал могъщия си поетичен талант с прелестните хубости на този истински шедьовър на Възраждането и с легендарния подвиг на гениалния поет и войвода Христо Ботев, загинал героично в дебрите на баладичния Врачански балкан.

Малко известно е и е любопитно да се знае, че след като през 1899 г. Иван Вазов се освободил от служебния си пост като министър на народното просветление, тръпнел от желание да се поразходи из Мала и Голяма Стара планина, от двете страни на най-голямата българска река Искър.

„Природата има целебно действие. Ах, как обичам природата”, споделя поетът. Певецът на славната Априлска епопея горял от нестихващото любопитство да види пустата Искърска клисура и да се запознае с живота на хората, като преброди и местата, свързани с боевете на Ботевата чета с турските поробители.

Толкова много години са минали от неговата смърт през 1921 г., а той и днес е „по-жив от живите литературни дейци!”. На 15 август 2006 г., когато е храмовият празник на манастирската църква „Свето Успение Богородично” в Черепиш, с активното интелектуално участие и благослова на врачанския митрополит Калиник, в църковно-религиозния комплекс официално беше открит музеен кът в прочутата Вазова тераса. Това свидно кътче в игуменарницата оживя и стана притегателно място за посещение на богомолци и туристи от близки и далечни краища на земята.

Тук идват и чуждестранни гости от близки и далечни страни на света.
Скромна, но впечатляващо интересна е подредената експозиция. От експонирането в малките зали и на терасата снимки, картини, документи и разнообразни други неща, както и от екскурзоводската беседа, научаваме колко много пъти Вазов е посещавал този дивен пролом и близките рътлини на планината. Първото му пътешествие е било до Черепишкия манастир, за който Алеко Константинов пише: „Боже, колко е хубав този пуст Черепишки манастир!”

Вазов най-напред е гостувал в скътания в Ржана планина манастир „Седемте престола”. Там написал емоционалната балада „Клепалото бие”. От скитанията си в различните селища на клисурата – Своге, Бов, Лакатник, Церово, Заселе, Елисейна, Люти брод и други, народният поет видял и почувствал „живия живот” на поселниците. От срещите с хората почерпил сюжет за двата си христоматийни разказа „Дядо Йоцо гледа” и „Една българка”.

Поколения живеят с тези класически и епохални творби. От видяното, чутото и преживяното в пролома той създава 48 лирически произведения, влезли в поетичния му цикъл „Скитнишки песни”. Сред тях са „Клепалото бие”, „Елате ни вижте”, „Екът на Лакатнишките канари”, „Гълъбинка”, „Чети, говедарче”, „Молитви в планината”, „Горска скитница”, „Орлите на бабини плазове”, „Върхът”… Вазов споделя: „Тук написах своята сбирка „Скитнишки песни”, в която изложих своите нови настроения. Това е една от добрите ми лирически сбирки. В нея лъха животът в балканската природа…”.

Вазов е обичал да се разхожда в околностите на Елисейна и да квартирува в хотела на металургичния завод. В кратките бележки „Едно балканско село” е написал: „Църквата, или по-добре църквицата на Елисейна стои извън селото на една скала. Тя е ново бяло здание със закръглени ъгли и с пак такова кубе… Когато идеш от София, тя прави приятно впечатление, откроявайки се живописно в зеления фон на гористите урви; на пръв път я взимаш за малък дворец или замък… Религията на нашия селски народ е чисто обредна религия. Той гради църква, защото е християнин, за да не бъде село без църква…”.

От излетите в Черепишкия манастир Иван Вазов е искал да научи повече подробности за сраженията на Ботевата чета във Врачанския балкан и да узнае къде е гробът на Войводата. „Видях се с Ботев през първата половина на май 1876 г. в Букурещ, когато хъшовете се готвеха за преминаване на Дунава”, пише той. Впечатлен от възторга на четниците при превземането на австрийския параход „Радецки”, написва безсмъртния патриотичен марш „Тих бял Дунав”. Вазов се е срещал с Ботев и в Браила, и в крайдунавския град Галац и го описва така: „Барчест, едролик, с рошава голяма черна брада и с дълга коса на руски нихилист, с резки неправилни черти на лицето, със сини жили в сляпото око, с малко кривнат нос, великан с атлетическа снага и широко развити гърди, с малко изпулени очи, със смел и разкрачен ход. Могъщ, внушителен, повелителен, но хубавец”.

През 1901 г. Вазов тръгва от Черепишкия манастир да търси и види лобното място. Поетът бил леко подведен от Христо Иванов – младеж от Сопот, който преминал с четата Дунав и лед като се уплашил, избягал в Румъния. Той разтръбил, че Ботев е убит в местността Веслеца. В едно свое стихотворение Вазов незаслужено възпял тази горичка с ливади и лозя, където четата само е преспала. В Букурещ се разпространила версията, че е убит на Веслеца. Една от улиците била кръстена с това име. Неправомерна излязла и легендата от биографията на Захари Стоянов, че Войводата е убит на Вола.

По пътя през село Люти брод нагоре към Балкана Вазов е придружаван от лютибродския пастир Цене Койн и неизменното му куче Хектор. Лютибродчанинът, стар и изнемощял от бедния и труден живот човек, се похвалил, че познава добре Балкана и че е свидетел на събитията като манастирски овчар в планината. Вървели по пътя и увлекателно си говорели. Мястото и великолепната природна гледка на амфитеатралното село, лепната край рътлини и хълмисти възвишения, предразполагали за благи разговори. Като стигнали до село Челопек, поетът влязъл да си почине в кръчмата, пълна с хора. „По техния демократичен обичай – пише Вазов – всички дойдоха да се ръкуват с мен. Разпитах ги за поминъка им. Излязох и пак любезни ръкувания с всичките тези вежливи хора, от които всеки знае по нещо за Ботевата чета”.

От спомените научаваме, че като излязъл от Челопек, Вазов мъчно се придвижвал по каменития път, но трудностите не го отказали от мечтата и желанието да се изкачи горе, в планината. След не повече от три километра се наложило отново да приседнат на кратка почивка. „Пътят веднага стана ужасен и удари във върли ярд, към Погледец. Погледец е една балканска полянка, дето уединена горица от орехи и круши дава хубава сянка. Тук обядвах, като се насладих на омайната картина на врачанското поле, художествено напъстрено с разни зелени тонове и златисти петна на зрели ниви. Един каменен кръст тук показва, че това е оброчище. От преживяното на сенчестата поляна в този природен олтар се дължи написването на стихотворението „Каменният кръст”.”

Пътят нагоре към планината е бил още по-мъчителен и трудно проходим. Урви, сипеи, бърда и клисури… Приказна е долината с разцъфналите ливади и с тишината та редките горички, над които са надвесени каменни върхари. До каменния ръб на Вола мястото е пусто и безлюдно, нашепвайки какви ли не легенди и предания.

Видял и преживял „гробницата на Ботевото славно минало”, поетът и неговият водач тръгват обратно към по-близкото село Паволче. От това пътуване се ражда баладата „Той не умира – със звучните редове „Тоз, който падне в бой за свободата, той не умира!”. Пътуването си Вазов описва в „Пъстър свят”, споделяйки „Планинските пущинаци са изпъстрени с остри сиви канари. Тиха и покойна беше балканската долина. Питах мълчанието къде е гробът му? Ботев има съдбата и славата на Петьофи – няма гроб. Слушах шума на вятъра и разцъфтелите шипки и глогини и до мен долитаха думите на самия Ботев – „Той не умира!”.

Над романтичната падина Йолковица, на възвишението Камарата, има възпоменателен гранитен отломък с думите: „На великия Ботев! Изпълни се пророчеството твое, жив си ти!”.

Ако искате да се насладите на преживяното от патриарха на българската литература, народния поет Иван Вазов за Искърската клисура и Врачанския балкан, елате на музейната тераса в Черепишкия манастир, в древната света обител.


Тези, които са били тук, са написали в книгата за впечатления възхитителни думи:
Красива е България, велик е Иван Вазов.
Аз съм българче, щастлив съм, че бях тук.
Черепишкият манастир прави това място уникално и напомня за славната история на българския народ.
Горд съм с българин като Иван Вазов.
Всичко тук е прекрасно, а докато четях табелите за Вазов, се просълзих.
Изпълнихме си душите и очите с красота.
Пак ще се върнем, защото тази света обител не може да бъде забравена!
Напускайки Вазовия музеен кът на Черепишкия манастир, хората си припомнят думите от любимия стих на поета:
„И аз на свой ред ще си замина,
трева и мен ще расне на праха,
един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.”

Вестник Конкурент

Прочети още за ,

НаСеверозапад.Ком

След като прочете тази статия значи северозападът ти е интересен. Сподели и ти нещо за него във форума ни.

0 коментара

Напиши коментар