Където легендите още са живи...

Автогара Монтана. Ранно утро. Посока северозапад. Напускаме града с претъпкан автобус, а през прозореца на возилото се откриват чудни пейзажи. Полята, горите и крайградските вили се къпят в златно-червената мека светлина на изгрева. Млади и стари споделят на познати и непознати спътници дребни житейски радости и неволи – един се оплаква от тежък махмурлук, друг обмисля да постегне къщата на село, трети обсъжда агрономски въпроси, четвърти ще ходи на помен на свой близък - безброй човешки съдби, на които, без да искаш, ставаш свидетел. Огромният язовир отразява първите слънчеви лъчи, къпещи се в него. Автобусът не пренебрегва дори най-малкото селце с чудно име по пътя.

А такива имена по нашия край - с лопата да ги ринеш. В Северозапада никому не са чудни названия като на видинските села Старопатица, Средогрив, Вещица и Протопопинци, "настръхналите" според Йордан Радичков имена като Дива Слатина, Челюстница, Копиловци и Железна или пък страховитите врачански Краводер, Костелево и Ребърково. Скалата Посерков камик в Превала и местността Гъзерлака край Смоляновци няма да коментирам.

Нижат се Горно Церовене, Белимел, Митровци, после Горна Лука. Горна Лука – селото на моите предци, сгушено в приказно красивия Чипровски Балкан, подобно на останалите торлашки села сега е обезлюдено, пратило е жителите си да си търсят късмета в Монтана, а от там - в София и чужбина. Неволята принуждава хора на стари години да тръгнат на гурбет и да учат езици. На нашите земляци езиковата бариера обаче не е в състояние да създаде пречка.

Ми смо си опасни оратаджие, никой не може да ни надидума. "Я не мог да не оратим, када бе на работу у Италию, целу ноч седим и учим думе...", споделя моя роднина. Но торлашкият край като че ли винаги е гонел децата си - сега да учат и работят в столицата или в Западна Европа, преди век - да прекосят с параход Атлантика и да жертват здравето си в мините на Северна Америка или да се трудят неуморно на памуковите поля в Аржентина в името на прехраната на семейството, а още по-отдавна, през Османското робство, размириците прокудили завинаги стотици в Сърбия и Румъния или по други краища на България.


Край пътя, накрая на селото, стои като призрак порутената сграда на някогашна фабрика за одеяла и китеници, понастоящем приют за десетки лястовици, свили гнезда под стрехите й. Падаща мазилка, изпотрошени прозорци и черно-бели портрети по стените.


Превала, Долни Лом, Горни Лом. Западна Стара планина разкрива прекрасни гледки – гористи склонове, бистри и леденостудени поточета, край шосето е постлан пъстър килим от цветя, а храсталакът скрива от погледите останките на стар римски път. В автобуса не спира да се лее родна северозападна реч - позабравен, но все още жив и цветист диалект: "Е па ми не смо гю виджувале." "Добрутро, бако! А куде изтрувисте бабу ти, бре?" "Окни му да запре и га питай када че се врати!" "И те така..."

Малки, на един или два ката, покрити с плочи, а не с керемиди къщи, много от които отдавна пусти, сгушени сред зеленината, напомнят, че някога в този край е кипял живот.


Рядко може да зърнеш хора през прозореца – прегърбени възрастни мъже и жени прекопават градинките си или са се спрели на раздумка пред смесения магазин или пивницата. Още няколко села и махали с приказни имена – Средогрив, Боровица, Фалковец, Извос. Сигурно наближаваме крайната цел, от двете страни на пътя започват да изникват малки червеникави скали с причудливи форми. Автобусът изкачва все по-стръмни баири и прави все по-остри завои, а скалите стават все по-внушителни и невероятни. Още няколко минути и – най-накрая - Белоградчик!

Вероятно заради ранния час тълпи от туристи все още няма. Стените на калето се вият като змии между скалните образувания, използвайки естествената им защита. Римляни, българи и османци са се възползвали от твърдината през вековете. А природата хилядолетия наред е ваяла от конгломерати, варовици и пясъчници с червеникави и сивкави оттенъци причудливи форми. Учени твърдят, че са били необходими 200 милиона години дъното на някогашния воден басейн да придобие съвременния си мистичен облик. Неръкотвторните скулптури на хора и животни са провокирали векове наред човешкото въображение, което ги е обвързало с много легенди - за Адам и Ева, Мечката, Гъбите, Конника, Дервиша, Ученичката и Мадоната - непокорната калугерка, предпочела любовта пред монашеското смирение и жестоко наказана за това.


Трудно ми е да опиша магията на най-непознатия Северозапад - на забравените села в Чипровско, Чупренско и Белоградчишко и на величието и дивата хубост на Западна Стара планина. А докато сме погълнати от банални въпроси в забързаното си ежедневие, над обраслите с бурени дворове все още се носят самодиви, които нощем турят месечината на небето, а тенци бродят из шубраците и копнеят да се завърнат при живите си близки.


Автор oleksandrov

Прочети още за ,

НаСеверозапад.Ком

След като прочете тази статия значи северозападът ти е интересен. Сподели и ти нещо за него във форума ни.

1 коментара

  1. Тъжна работа. Отива си Северозападна България. какво беше някога- хора, красиви села, ниви, жита, фабрики. Днес всичко е разрушено, няма хора, пусти къщи, разбити пътища.Безнадежно, иначе сме в Европа...

Напиши коментар