Искър, релси, мъгли

София, 18.11.2012. Неделя. За днес синоптиците обещаваха самия рай в края на ноември - ясно небе, слънце и топлина. Уви, и те са хора, а е съвсем човешко да се греши. Ноември е царството на мъглите, които скриват планинските зъбери, заличават речните корита и придават една особена мрачна приказност на природата, а урбанистичните пейзажи правят още по-тягостни и отблъскващи.

Към седем и половина вече съм на Централната гара в София. След шестдневна работно-учебна седмица някои, или дори повечето, биха определили събуждане в неделя в 6 сутринта, още преди първите слънчеви лъчи да са направили своя пръв за деня отчаян опит да разкъсат бронята на ноемврийските облаци, като нещо крайно мазохистично, и то когато е с цел самотно бродене из Искърската клисура. Сънят си струва да бъде пожертван, щом ще усетиш пронизителния хлад на планинския въздух, а обагрената в преливащи нюанси шума и студените скали ще разплават въображението и ще накарат приятни спомени за неочаквани срещи да изплуват в съзнанието ти.

ПВ 20203 за Мездра. Съветската електричка от Латвия е композирана и бързо-бързо се пълни със северозападни пътници. Пътуването с БДЖ никога не е скучно, годините и десетките хиляди километри, изминати с тях, безспорно го доказват. Дъвчат се банички, пие се кафе, плетат се вълнени чорапи, бистри се политика на местно и държавно ниво. Вагонът жужи като кошер пред роене, ранният час не е в състояние да накара българския пасажер да мълчи и дреме на седалката си.


Минавайки гара Томпсън една госпожа изказва лично мнение, че всички села в Искърското дефиле са много хубави и подредени, с магазини и заведения, с изключение на Томпсън, което нямало нито истински център, нито място, където с кеф да си изпиеш кафето. Точно срещу някогашната гара, понастоящем спирка с рушащо се приемно здание, стои призрачна висока сграда - бивш завод или цех, не ми е известно. Щели били да я ремонтират, но никой във влака не знае точно защо. Само уверената плетачка на чорапи, гръмогласна, около шестдесетгодишна жена отвръща с чувство за хумор, но със съвсем сериозен тон, че това всъщност е бъдещият Mall Thompson.

Радва ме и очарованието и богатството на родната реч. Кой друг език освен българския е в състояние да образува двойно умалително съществително име - деминутив на деминутива? С бодра крачка и приповдигнат глас кондукторът съобщава: "Билетченца и карти за проверка, моля!"


След около час и половина клатушкане моят кораб на релси акостира в морето от мъгли на гара Бов - селото, наречено на средновековния френски рицар Сен дьо Бьоф. Доскоро гарата беше в ремонт, но скелето е премахнато и съборетината вече се е превърнала в кокетна къщичка с яркожълти стени. Запазен е и старият часовник "Радиосинхрон", но за мое съжаление табелата "Чистотата е мерило за културата на човека" вече я няма.

Непознат мъж ме спира и изказва възхищението си от ремонтираната гара и непринудено споделяме желанието си по-дълго да остане в настоящия си вид. Същият господин ме подканя да фотографирам плочата, разкриваща историята на гара Бов. На 21 ноември 1921 г. е открита спирка Бов, която по-късно, на 22 май 1932 получава статут на гара. На 5 ноември 1969 г. е открита двойната жп линия София-Мездра - ключовата връзка на Северна и Южна България.


Неведнъж съм минавал по Вазовата екопътека, но никога през късна есен. Пусто е, чува се само тишина, нарушавана от време на време от свирката на преминаващите тренове. Стара планина загадъчно се прикрива с мъгли, а оловносивите облаци на небосвода навяват мрачни мисли. Есенният вятър безпощадно е обрулил цветната премяна на гората и само тук-там отделни оранжеви, жълти, червени и дори лилави петна напомнят, че още не е настъпила зима.

Завесата от мъгли се вдига за миг, но водопадът Скакля сякаш е изчезнал. Необузданият пролетен поток, бучащ и разпръскващ около себе си хлад, се е стопил до едвам-едвам църцореща бара, лениво стичаща се по отвесните скали. Гледката кара единия от двамата туристи, също като мен поели от рано по Вазовата пътека, да възкликне: "Водопадът мъзги, а не фръга!"

Няма смисъл да се изкачвам до Заселе и да се спускам обратно до Церово. Oтправям се на север - към Черепиш, към тишината на зъберите и непрогледните мъгли, към домовете на величествените грабливи птици, виещи гнезда високо по белите скали.


Там, където реката е изваяла най-драматичните си скулптури и където едновременно царят разруха и забрава в лицето на схлупената къщичка на жп спирката и руините на някогашната духовна семинария, но и спомените за героично минало и упование във вярата зад белите манастирски стени.

Там, където Патриархът на българската литература често е отсядал и увековечавал героични деяния на обикновени, но смели хора от народа и се е прекланял пред величието на природата. Там, където се пазят костите на последните оцелели бунтовници от Ботевета чета, геройски паднали в битка при Рашов дол, недалеко от Люти брод.


Лошото време е накарало всички в манастира да се изпокрият, няма дори кой да ти продаде свещица в църквата. Съзерцавам есенните пейзажи още малко, но трябва да продължа напред към Люти брод, от където да взема пътнически влак за София. От толкова преексплоатация на фотоапарата ми не остава батерия да заснема Ритлите - чудните скали и процепите в тях, сякаш някой със секира е посякъл планинския склон. По пътя към Люти брод нещо проблясва долу в краката ми - стар, изхвърлен компактдиск, надписан с любов "Песни за пиенье". Май няма смисъл да залагаме какви ли песни са били записани на него...


Селото е пусто. Отлайват ме само злобни подкаручници, а любопитна кравичка ме разглежда, докато пасе росна трева в едно дере. На спирката обаче е пълно с хора, столичани в повече, напускащи родните места за предстоящата работна седмица. От стените на някогашната гара безмълвно гледат портрети, които някога са били хора. Старци мъкнат тежък багаж и проклинат неволите си. Единственото ведро нещо на перона са свежите букети от току-що набрани хризантеми. Слънце така и не проби облачната мантия. Унасяам се бързо във влака и излизам от повалилата ме дрямка чак в Софийското поле. Напускам пределите на царството мъглите и тишината, за да прекарам още шест дена в страната на бетона и хаоса.

Автор oaleksandrov

Прочети още за

НаСеверозапад.Ком

След като прочете тази статия значи северозападът ти е интересен. Сподели и ти нещо за него във форума ни.

0 коментара

Напиши коментар